Супервизия

Супервизията е призвана да създаде пространство за езика, едно защитено пространство за думите, погледа, жеста и т.н. Тя включва специализирано консултиране и елементи на психотерапия с цел повишаване ефективността на работния процес. Тя:

• подобрява организацията на работа и създава благоприятна работна атмосфера;
• съдейства за повишаване на специфичните компетенции;
• работи върху механизмите на „burn–out” („изгаряне в професията”);
• развива различни умения (екипност, емпатия и т.н.) и сензитивност в процеса на работа.

Основни полета при реализирането на супервизия са:

• затруднения в работата от различно естество – неприемане на ситуацията, активиране на контратрансферни преживяванчия и др.;
• преживявания на (непосилна) отговорност за хората, с които се работи;
• преживявания за безпомощност и обреченост на крайния изход от даден случай;
• професионалната дистанция и границите на компетентност на специалиста;
• взаимоотношения с други специалисти (институции);
• разбиране на процесите на консултиране (психотерапия, социална работа);
• поставяне на конкретни въпроси по даден случай.

Супервизорът не оценява, не дава рецепти и предписания за последващата работа – той слуша и прави така, че супервизираният да чува своите думи, да си дава сметка за преживяванията, които провокира срещата със страданието, затруднението и болката.

Ролята на супервизора е двустранна и изисква както личен практически опит, така и професионализъм, свързан с умението да се поддържа трансфера, да се спазва професионалната дистанция – от една страна е обучаващ, а от друга – работи с преживяванията на обучаваните, дава им думи без да „нахълтва” в личното пространство, да навлиза в тяхната житейска история и да се съблазнява от властта, която му дава позицията.

Супервизорът е специалист със значителен професионален (практически) опит, който преминава и през собствената си анализа (или часове личен опит, в зависимост от работната парадигма), обикновено психотерапевт.