Светозар Ненчев: Това ще бъде първото интервю от доста време насам. Има събрани въпроси към Вас, но 2019 г. беше доста забързана.
Моника Богданова: Да, но предлагам да насочим разговора към приключването на работата ми в „Зеленият двор“ във Варна. Важно е да се знае.
С. Н.: Несъмнено! Разкажете ни малко за историята, как започна всичко?
М. Б.: През 2018 г. бях поканена да участвам като експерт, чиято работа през последните 10 г. е свързана с реализиране идеите на Ф. Долто, и като създател на „Зелената къща“ в България, а след това и на „Зеленият двор“. Бях методически ръководител, който очерта съдържателно всеки детайл от създаването и функционирането на „Зеленият двор“, Варна и супервизор на екипа.
С. Н.: Защо името е почти еднакво с това в София?
М. Б.: В началото имаше желание да бъде еднакво, но реших, че трябва да има своя идентичност, специфично за града. Така както в София не е „Зелена къща“, а „Зеленият двор“. „Зеленият морски двор“ беше добро решение, което се прие. Освен това, знаеше се, че работата е възможна единствено заради моето участие като психоаналитик, поел ангажимент да развие екипа и съдържателните моменти. Никой друг нямаше представа, както и съответна квалификация. Освен това, работата с лекари беше част от каузата на „Зеленият двор“ през последните 10 г. за връзка между медицина и психоанализа. Кауза, която е каузата на бебетата и малките деца. За мен това беше естествено продължение и възможност тази връзка да намери място и да се развие. Имаше реални шансове.
С. Н.: Тогава кое мотивира решението Ви да прекратите начинанието?
М. Б.: Решението ми не беше никак лесно, отне ми много време и опити това да не се случи. Всъщност, постепенно се подмени визията и същинската работа – липсата на единен език, това, че само няколко души се формират психоаналитично (което беше компромис, тъй като няма психоаналитици във Варна, а това е базово изискване), краткото време на ангажираните доброволци по проекта (1-2 часа, само за ден), постепенното включване на хора, които нямат нагласа за психоаналитична работа, липсата на съгласуваност с мен по основни въпроси. Постепенно, съвсем естествено се установиха други процеси, но все по-далеч от принципите, гарантиращи професионализма и изискванията към функционирането на място по модела „Зелена къща“. Не казвам изобщо професионализма – за „Зелена къща“.
С. Н.: Какво значи подмяна? Това е стара тема в науката, има и изследвания.
М. Б.: За изминалата година екипът имаше време да предприеме формиране в психоаналитична перспектива. За мен това беше време, за да се усети езика на психоанализата, да се направят връзките с професионалните полета на всеки един (педиатър, логопед, психолог). Това, че всички бяха чели Долто не ги прави психоаналитици и „специалисти по Долто“. Заради рисковете, всичко беше съгласувано с д-р Мириам Сежер, която е ангажирана с България, работила е с Долто. Постепенно стана все по-трудно да говорим на един език, а чуваемостта на несъзнаваното в работата така и не започна.
С. Н.: Как сте си мислила, че ще стане това? Нали знаете за Вавилон?
М. Б.: Имаше Желание, имаше усилия, имаше доверие и обща кауза, съвсем естествено оформерни като проект към община Варна, чрез който се получи финансиране впоследствие. С времето каузата остана най-вече проект. Но „Зелената къща“ не може да бъде проект – тя е много повече. Не може да бъде въдворена в административни рамки, съблюдавани от хора без квалификация, без знания за несъзнаваното и през дискурса на всесилието.
С. Н.: Каква е Вашата вина за това? Все пак сте била основно действащо лице?
М. Б.: Мисля, че съм направила каквото е било възможно. Твърде много фактори трябваше да бъдат обединени в една посока, а това касае желанието на всеки един. „Зеленият двор“ е място без йерархия и това се оказа проблем.
С. Н.: Свършила сте една работа, взела сте един хорар… без емоция…
М. Б.: Не, не! Показала съм ангажираност още през 2018 г., когато заведох Мириам Сежер и Мари-Кристин Лазник във Варна, отделих много време и усилия, няма как да е без емоции. Започнах като доброволец, не съм договаряла хонорар, а този, който после стана възможно да бъде изплатен е символичен. Никога не е ставало въпрос за пари. Не работя в Медицински университет, Варна. Ставаше дума за кауза, за споделеност.
С. Н.: Има ли обида? Огорчение?
М. Б.: Не. Имаше яд и разочарование. Яд, че човешкото е такова, каквото Фройд го е описал и че недооцених ситуацията заради моя наивитет и лоялност. И разочарование, че част от екипа нямаше зрелостта да отстоява по-смело себе си и идеята. Незаемането на позиция и опитите за неутралитет всъщност затвърждават Вапцаровото: „Аз паднах. Друг ще ме смени и… толкоз. Какво тук значи някаква си личност!?“. Така е. И Моисей са го убили с камъни. Тези, които е превел. Но важни са истината и идеите. Като създател на нещо имам право да взема решение то да спре да работи като такова. Не изобщо да спре, а да си намери друга форма – искам това да е ясно. Не подлагам под съмнение капацитета на хората там да работят като специалисти – казвам, че не могат в „Зеленият двор“.
С. Н.: Какъв тогава е проблемът?
М. Б.: Нежеланието да бъде сменено името и концепцията на работата там. Проблемът е, че се развива Франкенщайн. Всяка психоаналитична практика носи духа на психоаналитика, който я прави. Както и с всяко нещо. Претенцията да се управлява практика, която не се познава.
С. Н.: Това едва ли е трудно, все пак не може да се анулира един опит, добре е да продължи. Особено ако има как?
М. Б.: Да, така мислех и аз. Пишем една история на едно място и на един екип, тя свършва по този начин след една година, поздравяваме се, и всеки продължава по Пътя си. Според убежденията на екипа и квалификацията му. Това не е нито добре, нито зле. Случва се и във Франция – едни места са „Зелена къща“, и те отговарят на идеите на Ф. Долто, други имат други имена и правят друго. Естествен ход на нещата понякога.
Но, има един факт, който ще оставя без анализ – името беше патентовано от МУ, без да бъде говорено с мен от ръководството на Медицински университет, представяйки ми се ситуацията като спешна, заради проекта. Разбира се, бях подканена да патентовам „Зеленият двор“, на което отговорих, че е невъзможно в тези срокове, а и едва ли има нужда – работата ни е патентована вече с годините. Освен това, как да се застраховаш от хора, на които имаш доверие и с които се правят дългосрочни планове.
С. Н.: Ще предприемете ли юридичски действия?
М. Б.: Не, няма смисъл. Остават ми етичните механизми, които са инструмент на професионалната гилдия. Ще предприема мерки, за да се знае истината. Освен това, като научен работник, изследвал на практиките „Зелена къща“ в света, създала и писла за автентичния български опит при реализирането й в болнична среда, смятам, че идеите на Зелената къща се немислими като практика на Университет, който не е психоаналитично ориентиран, не формира кадри през психоаналитичната теория, не се е заявил като такъв. „Зелената къща“ е място, в което работят психоаналитици, работата там е специфична и има правила. Както всяко място, впрочем.
С. Н.: Как наричате това? Кражба?
М. Б.: На езика на науката – това е плагиатство, взети са наготово основни авторови идеи и са приписани за лични. На езика на практиката е злоупотреба с интелектуална собственост. На езика на етиката – ще припомня десетата Божия заповед: „Не пожелавай нищо, което е на ближния ти“. За разлика от света на птиците, в който кукувицата има място, в живота на хората „да свиеш в чуждо гнездо, избутвайки другите там“ следва да се осъди. Особено когато претенцията е от друго професионално поле.
С. Н.: Нали точно Вие говорите за трансдисциплинарност?
М. Б.: И за трудностите да се обединят специалисти. Това е доказателство. И аз мога да консултирам като педиатър, логопед, педагог… Но не го правя, защото първо не е етично и второ – важно е да има идентитет на професионалните полета. И отговорност за развитие на всеки в него, лоялност към знанието.
С. Н.: Не говорите с имена?
М. Б.: Но говоря за процеси. Няма и да го направя, въпреки че мога поне да отговоря на това, което вече чух за себе си. Това е част от етиката, в която вярвам. Ясно е – когато полагаш усилия, трябва да си готов и за разочарования.
С. Н.: И сега?
М. Б.: Какво? Ще бъде интересна година, надявам се. Имаме планове. Започна едногодишното обучение в полето на ранното детство, съвмествно с „Каузата на бебетата“, Париж. Имахме много кандидатури, но от различни специалисти и това ни затрудни, особено след опита ми да се доверя на неспециалисти да развиват идеите на психоанализата. Но мисля, че се оформи интересна група, която има потенциал да работи заедно. Времето ще покаже, за мен ще бъде интересно. Освен това, тези, които вече имат психоаналитичен опит ще могат да се обединят в картел към Българско психоаналитично пространство „Психоанализа с бебета и малки деца“, който ще бъде представен на конференцията на Българската асоциация по психотерапия „Работа с липсващото“ на 21.02.
С. Н.: Не сте си научила урока!
М. Б.: (смее се) И слава Богу! Така още много неща могат да се случат. Има доказателства, че има смисъл.