Светозар Ненчев: Да поговорим за последните месеци… да започнем с това, което се случва в Център Долто…
Моника Богданова: Това, което планирахме – място за деца и родители. Наученото от практиката на Зелената къща е в основата на работата ни по адаптацията и ранната социализация на децата, но и на родителите – те също имат своите въпроси, страхове, преживявания от собственото детство, които се активират. Всъщност в началото не е ясно кой има нужда от адаптация и време, за да премине към следващия етап от живота. Уютът на бебешкото се преживява като заплашен. А от друга страна, успешна адаптация не означава детето да не плаче вече и да влиза все по-бързо. Има и други важни въпроси.
С. Н.: Защо да е трудно за родителите? Те вероятно са решили, че е време да се върнат към професията си?
М. Б.: Решението няма значение. Преживяванията, усещанията са онова, което активира всичко около „раздялата“ – това е най-честата дума. Сякаш ние сме злите вещици, откраднали детето. Има много архаични представи в тази ситуация – „Ще те оставя, но после ще те взема“ звучи двояко.
С. Н.: Кое е най-трудно?
М. Б.: Всеки път е нещо различно. Основен е въпросът за усещането на фината нишка между всички в семейството и професионализъм да се пуснеш по нея, да я издърпаш, за да съз-дадеш повече пространство, но внимателно, за да не се скъса.
С. Н.: Любовта ли е нишката?
М. Б.: Привързаността. Често пре-раснала в зависимост.
С. Н.: Колко време отнема, за да може детето да се отдели спокойно от родителите си и те от него?
М. Б.: Не трябва да се отделя, а да разбере, че физическата липса не е липса. Да усети, че може и самỏ, и да не изпитва вина да бъде с децата, заради трудността на родителите да преминат през отделянето. То продължава да се учи как да се разделя, след раждането, разбира се – първата раздяла. В този смисъл – колкото е необходимо, има различни варианти за плавен и естествен преход.
С. Н.: А на Вас кое Ви е трудно? Все пак е нещо ново.
М. Б.: Нова е само рамката – работата не. Трудно ми е да отговарям на въпроса „Какви услуги предлагате?“. Всъщност ми е трудно да реагирам възпитано. У-слугите… това консуматорско отношение към всичко е отчайващо понякога. Или „Каква е добавената стойност за детето ми?“. Сякаш сме счетоводна къща. Или извеждане на преден план грижата за тялото на детето – какво ще яде, чисти ли са тоалетните, къде ще спи. Другото е маловажно. Оказва се, че това е част от работата ни – да формираме едно ново родителство с друго отношение не само към детето, но и към живота. Не го предполагах в тази степен.
С. Н.: В съвременното общество всичко е услуга.
М. Б.: За съжаление. В много от сайтовете на психолози и организации също го има. После как да има авторитети – има специалисти, които могат да се купят и да се определят правилата.
С. Н.: И какво правите в подобни ситуации?
М. Б.: Преценявам дали има смисъл да обяснявам въобще.
С. Н.: Ето нещо, на което се учите!
М. Б.: Да, на търпение и дипломация.
С. Н.: Тези ли качества направиха възможно създаването на „Зеленият двор на Варна“?
М. Б.: Не. Когато една идея е добра – тя дава плодове.
С. Н.: Д-р Сежер и Мари-Кристин Лазник подкрепиха ли я?
М. Б.: За тях това също е успех, а и работата ни с Медицинския Университет във Варна е още едно постижение – все по-близо сме до връзката педиатрия–психоанализа. Разбира се, това нямаше как да стане без хора, при-познали каузата – д-р Екатерина Вълчева и доц. д-р Емануела Мутафова.
С. Н.: Мястото?
М. Б.: Мириам Сежер каза, че това ще е най-красивата Зелена къща. Мястото наистина е прекрасно – Морското казино. Когато чух си казах: „Не е възможно. Хазарт и забавления!“. Бързо разбрах, че това е знакова за Варна сграда, културно средище. Та, Морският двор на Варна е в началото на своето раждане. Върна ми се вярата, че е възможно да има меценати – с г-н Танев, собственикът, се разбрахме с няколко думи. От многократните ми опити досега, вече повече от 10 г., това е първия успешен.
С. Н.: А конференцията? Имаше ли интерес?
М. Б.: С около 200 души споделихме опит и знание, планирахме бъдещето. Заради българския контекст и липсата на подготвени специалисти, делегирахме на Мястото и необходимостта от обучение на екипа за ранна диагностика на нарушения в ранна детска възраст. Мари-Кристин разказа за своята работа с няколкомесечни бебета и как аутизмът не се връща ако се излекува докрай. Освен ние в София, надявам се скоро и във Варна да има кой да го прави.
С. Н.: Значи не е вярно, че се местите там?
М. Б.: Не, разбира се. Там има специалисти с опит – педиатри, лекари, психолози. В началото ще попътувам, ще поработя с тях. После – има съвремени технологии, разстоянията са преодолими вече. Планирам да развиваме наука също. Нещо, за което нямах самочувствие на международно ниво, но дойде време. Има с какво да представим работата си през последните години в България – пионерски опит.
С. Н.: Как ще обучите екипа?
М. Б.: По стандартите на психоаналитичната школа – лична анализа, супервизия и работа с текстове. Обсъждаме идеята за магистърска програма или СДК с Парижки университет. Д-р Сежер има идеи, но да видим какво ще се случи.
С. Н.: Имаше ли изненади?
М. Б.: Да, Бернар Мартино! Човекът, направил филма „Бебето е личност“ и работил с Франсоаз Долто. Сега прави филм за работата с бебета на Мари-Кристин и България е част от него. Ситуацията беше смешна, защото не го познах от пръв поглед – казах му, че съм гледала филма за Локци, а той отговори: „Нямаше да Ви е възможно, ако не го бях заснел“. Такива срещи са подарък. Не само за мен. Телевизията на МУ Варна ще я развие и ще направи дублаж на няколко негови филма. Още едно доброволчество от последните 8г., което да се поеме професионално. Ето как всяко усилие си заслужава, но се разбира с времето.
С. Н.: Страх ли Ви е?
М. Б.: От какво?
С. Н.: Ами все от нещо? Като Ви слушам ми се завива свят от темпото, имам фантазия за ходене „по ръба“…
М. Б.: На кое? По ръба на себе си само ходя… за да се завъртя и да стана цяла пак… когато се опитат да ме разцепят (смее се). Каузите са по ръба – иначе стават бизнес или „на ръба на оцеляването“.
С. Н.: Оцелявате ли?
М. Б.: Не! Живеем!