Как се стигна до създаването на Център за развитие на бебета и малки деца?

Светозар Ненчев: Доц. Богданова, стана ясно какво е начинанието – център за развитие на бебета и деца?
Моника Богданова: Да, това е новината. Ще носи името на Франсоаз Долто, тъй като основните идеи, залегнали в концепцията ни са свързани с нейните виждания за възпитанието, отношенията, за значимите неща в живота на бебето, на детето. Разбира се, съчетани с тези на педагози като Фрьобел и Монтесори. Последните 7 години, без да подозирам, сме вървели и в тази посока. Сега му дойде времето.
С. Н.: Как се стигна до създаването на ново място? „Зеленият двор” се оказа тесен ли?
М. Б.: Не, развиваме го. Потребността се появи естествено – да разграничим работата с деца, които вече са адаптирани, а родителите им нямат затруднения в отглеждането и насочват усилията си към въпросите за най-доброто място за социализация, игра, учене на детето. А и след двата дни за прием, които реализираме вече месеци, дойде въпросът какво следва после.
С. Н.: Какъв център ще е това?
М. Б.: Център за търсенето на центъра, за себе-опознаването. За бебетата и децата ще е живеенето, съпровождането в думите и не-намеса в зависимост от ситуацията. За родителите – разговор за изобретяване на собствената им теория за възпитанието. За екипа – ежеминутно професионално развитие. Иначе – съчетали сме две системи, адаптирайки ги към българските условия, а именно френската и немската. Имала съм възможност да ги проучвам последните 10 г. и смятам, че комбинацията между немската педантичност и френския аристократизъм би била ефективна. Вече сме го изпробвали многократно в различни среди.
С. Н.: Център за детска психоанализа?
М. Б.: Не, детската психоанализа е психоанализа. Няма детски психоаналитици. Когато някой ми каже, че съм „бебешки психоаналитик“ казвам, че съм и мамешки, и татешки, и юношески…
С. Н.: Е, как! Все едно да няма специалисти по ранно детско развитие…
М. Б.: Няма. Има логопеди, психолози, педагози, социални работници, които работят и с малки деца.
С. Н.: Да, но това обърква родителите, защото е общо.
М. Б.: Не, по-скоро им дава лъжливи очаквания за „специалист по всичко“. Смятам, че не е етично – професионализмът изисква професионална идентификация и развитие на идеи. Икономически (и властово) е изгодно един специалист да бъде всичко, но това има тежки последици и пропуснати възможности за лечение. Как един логопед, педагог, социален работник разпознава ранна детска психоаза или риск от аутизъм, обучени ли са за провеждане на диагностични процедури, как интерпретира резултатите и какво вижда при срещата с родителите – това са важните въпроси. Все в полето на психотерапията и психоанализата, на конкретна теоретична парадигма.
С. Н.: Май ще трябва да оставим тази тема – оказа се сложно…
М. Б.: Да, така е и за родителите.
С. Н.: А за какви деца ще бъде Центърът?
М. Б.: Нямаме очаквания. Вярваме, че мястото си създава хората и привлича тези, за които е. Само възрастта насочва – от нула до пет години.
С. Н.: Защо не до 7 г.? Нали са най-важните?
М. Б.: Най-важните са първите четири. „Зеленият двор” продължава да посреща въпросите на всички, формите на работа се запазват. Сега имаме още една възможност.
С. Н.: Това означава ли, че мястото е оборудвано за бебета?
М. Б.: Да, с хора, които знаят какво правят.
С. Н.: Не, имах предвид средата!
М. Б.: Разбрах. И затова отговорих така… средата е важна, но само като възможност детето да изследва света и да учи, опознавайки се. Да не насочваме вниманието към западния модел за специалното и многото. Но, да, уютно ще бъде – не само като за деца, а като за по-срещане, за всеки.
С. Н.: Споменахте за родителите… какво означава теория на възпитанието?
М. Б.: Това е цял дял от педагогиката, но родителството изисква да се пре-напише познатото, основавайки се на не-познатото. Океанът от разни идеи за възпитание на децата, даже и на бебета, често си противоречат, а голяма част от тях са и спорни, а други – абсурдни от научна гледна точка. Естествено е родителите да се объркват и в търсенето на решения да опитват каквото се сетят или което им се стори възможно, интересно. Не мисля обаче, че това е решението. Колкото и да е трудно, да изисква време, изобретяването на светоглед и събирането на семейните идеи, позоваването на родовия опит са в основата на „достатъчно доброто родителство“. Няма перфектни родители, а и на децата такива не са нужни, даже напротив.
С. Н.: Как така? Нали за детето те са модел на подражание?
М. Б.: Не става дума за подражание – то не развива, тъй като е свързано с повторението на Другия. Но това е друга тема. Надявам се скоро да съм готова с книга за родители, в която да се опитам да обясня основните понятия на психоанализата, разбира се с помощта на семействата, с които ще се срещнем по Пътя.
С. Н.: Какво тогава е възпитанието?
М. Б.: Нищо особено – живеенето.
С. Н.: А родителството?
М. Б.: Съпровождане в ученето на бебето, на детето в условия на житейските предизвикателства. Изисква семейна философия и предаване на родови традиции, приемане правото на детето да страда, търпение за разбирането му и личен живот на родителите, който (ги) вдъхновява.
С. Н.: Как става?
М. Б.: Няма рецепти – има търсене. И преминаване през търсенето… само едно ударение и смисълът се променя…
С. Н.: Какво бихте казала на родителите, които се колебаят дали да дойдат?
М. Б.: Да продължават да се колебаят. Отговорите идват бавно и изискват усещане за правилен избор, да стигнат сами до ДА-то. Преминаването през колебанието, без да се стига до АД-а, е градивно…
С. Н.: Пак си играете с думите!
М. Б.: За да не си играят те с мен… такова е и мястото – в търсенето на разбирането-си
С. Н.: Много е сложно и вероятно много хора няма да Ви разберат…
М. Б.: О, не! Словото се усеща. Ще се чуе от когото трябва…
С. Н.: Не Ви ли е страх обаче, че така няма да привлечете повече семейства?
М. Б.: Това е идеята – да не ги привличаме, а да останем в полето на аналитичния подход – присъстваме и знаем какво правим.
С. Н.: Все пак мястото изисква средства. Или сте намерили спонсор?
М. Б.: Никога не мисля за това. Била съм част от много системи, сега ги супервизирам и знам какво се случва, когато започне да се мисли за работата единствено като за доход, да се гледа на хората като на клинични пътеки, талони, фишове… парите са важни, но не могат да бъдат мотив за кауза. Моят екип го спасява идеята, че правим нещо мисионерско, че има смисъл, че всеки ден Животът се пре-открива. Парите ще дойдат с времето. Не сме и търсили спонсор – независимостта изисква жертви, така се излиза от юношеството.
С. Н.: Това и аз не го разбрах…
М. Б.: Прочетете Ф. Долто „Тинейджърите“… „Зеленият двор“ стана на 3 г., но се надявам да можем да си съз-дадем организационно зряло-детско-юношеско съществуване.