Ето какво разказа доц. Богданова за нея на Светозар Ненчев, съмишленик и приятел на “Зеленият двор”.
Светозар Ненчев: Доц. Богданова, разкажете ни за новата си книга „Бебето, Детето и техният език”.
Моника Богданова: Тази книга има дълга история, премина през доста редакции и дори смяна на заглавието. Трябваше да се казва „Раждането на Субекта”, но понякога така става – текстът върви сам, въпреки автора. Резултат е от работата ми през последните години с бебета и деца, за които родителите и специалистите са смятали, че проговарянето е най-важното за тяхното развитие. Но всъщност не е. Редица други въпроси са водещи.
С. Н.: Защо решихте да пишете за езика?
М. Б.: Въпросът за езика е пресечна област – логопедия, медицина, педагогика, психология. И всяка наука има своето обяснение за развитието на речта. Предложила съм психоаналитичния поглед – през разбирането за психичното. Всъщност, провокацията към специалистите е да си задават въпроси и да се питат: „Трябва ли да се настоява детето да говори?”. Моят отговор е не – не на всяка цена и не без да се разбира смисъла на не-желанието му да говори.
С. Н.: Убеждавате ли в това специалистите?
М. Б.: Не! Пиша през опита си и заради бебетата, малките деца, които често са жертви на системата, която анулира Желанието и сякаш забравя за родителите. Но да, надявам се книгата да провокира (междудисциплинарни) диалози.
С. Н.: Всъщност не е само за логопеди? Обикновено с тях се свързва говоренето.
М. Б.: Да, когато има затруднено езиково-говорно развитие, механичен проблем (спастика например). Но речта и езика са различни полета – за да проговори, да има реч, преди това бебето, детето трябва да са въведени, и разбрани в езика. Което е психичен въпрос.
С. Н.: Коя е основната нишка в книгата, освен езика?
М. Б.: Метафората – този път през Библейски разкази. Интересно ми беше да правя връзки и да мисля върху първо-източника. В текста на Назир Амад за произхода също има размисли около началото. И още една нишка – възможността за разбиране на езика когато няма реч, а има симптом-страдание, въпрос. Това е много фина работа, която изисква сензитивност и постоянно развитие.
С. Н.: Но Вие вече сте постигнали това развитие…
М.Б.: Не, не! Постоянно означава до последния миг.
С. Н.: Май не Ви е приятно да говорите за себе си, пазите пространството си? Както всеки психоаналитик…
М. Б.: Бих казала като всеки човек, за когото работата е тази, която го представя. Личният живот е важен, но когато е свързан с вдъхновението да прозреш, с любопитството към Живота, със срещата. Другото е клюка или намеса. Чудех се как ще се приемат думите на Ф. Долто, които оставих за заключението – дали не е малко надменно, но все пак…очарованието е част от развитието на всеки, после идва трудното – да направиш така че да си-се-очароваш от всяко нещо, от правенето-си. Не да се хипнотизираш, а да намираш чара.
С. Н.: А кои са думите на Долто?
М. Б.: Само началото:
„Днес ви дадох доказателства от моята гледна точка на психоаналитик. Ако това има педагогически ефект върху вас, толкова по-добре, така да бъде, но аз нямах това за цел. Опитах се да ви запозная с разликата от въздействието на аналитичната работа, която не е образователна по отношение на обществото, а по отношение на себе си в миналото, което има последствие във взаимоотношенията в настоящето. Смятам, че съм ви дала по-скоро една информация, но ако това има педагогически ефект, то е защото с нещо, съм ви очаровала и от това вие мислите, че съм някой на когото можете да подражавате. Това трябва да се анализира! Защото аз не съм за подражание”.
Разбира се, опияняващо е да очароваш и изисква усилия, за да не ти е нужно. Така се случва среща заради общата идея, а не заради някой. Идеята е тази, която трябва да остане и след нас.
С. Н.: Вие в какво намирате чар?
М. Б.: Знаете ли, че от старобълг. чаръ означава „магия“? Както знаем, няма добра магия, но има вълшебно, магично преживяване. Още повече, че магия идва от персийското ”знание и великолепие”. Така, разширявайки значението, чарът може да се намери в живеенето-в-знание. Но има истории в моята практика, които и до днес ме карат да се питам ЗАЩО? Трудно е да се разбере, но професионално спокойно е когато знам, че ако е нужно, винаги има отговор на този въпрос. Това е по-философското схващане. Психоанализата знае, че към лечението има съпротиви, колкото и да е търсено рационално.
С. Н.: За кого е написана книгата?
М. Б.: Когато пишех книгата за изоставянето на деца, в която има мащабно изследване на различни нива, все питах специалистите: „Какво бихте прочели, какво би Ви било интересно?”, но отговорът почти винаги беше: „Нещо кратко, нямаме време!”. Опасявам се, че и сега няма да е по-различно. Но сякаш вече не пиша за тези, които нямат време, защото все още се питат какво всъщност искат (и всъщност са в съпротивата). Надявам се да пиша за онези, които разполагат с цялото (психично) време на Земята, за да се развиват и да мислят. Ще се радвам да бъда част от този (за)бавен Път. Ясно е, че живеем в дефицит на време, но какво всъщност означава това за психичното време?
С. Н.: А с кое издателство работите този път?
М. Б.: Този въпрос не е интересен. Докато всичко е въпрос на пари. Издателството е некомерсиално, самофинансиращо се – хората, с които работя и тези, които си купуват книгите. Това е една от мисиите на „Зеленият двор” – да популяризира знанието, инвестирайки средства и усилия за превод, и издаване на психоаналитични заглавия.
С. Н.: С какво продължавате?
М. Б.: Как с какво?!
С работа,
с интерес,
с любопитство,
с Желание…